Не разбирам хора, които си вземат домашен любимец за самоутвърждаване или за да демонстрират своите „учителски“ таланти, а след това го изхвърлят през вратата или, още по-лошо, го наказват физически. Въпреки че не е ясно кое е по-лошо.
Тези нещастни болногледачи живеят в съседство с мен. Те изхвърляха домашния си любимец през вратата при всяка възможност. Отначало си помислих, че това е начин да обуча котката да излиза навън. Но когато започнах да забелязвам уплашената пухкава топка, която седи с часове в студения вход, гледайки предано вратата на стопанина, осъзнах, че стопаните я наказват за някакво прегрешение. Понякога, било от глад, било от студ, след дълги часове на дисциплиниране, котката започваше да драска по вратата. Тогава стопанинът се намесваше, излизаше и биеше горкото същество с метла. Или пък го заливаше с вода от чаша. Беше неприятна гледка, но не исках да се меся, въпреки че искрено съжалявах котето.
Беше студена зима – минус 18 градуса по Целзий се носеха от две седмици. А входът ни имаше само формално отопление. Времето беше ужасно: сняг беше натрупан, а вятърът ме смразяваше до кости. В такова време казват, че добрият стопанин не би изгонил лошо куче... Няма да изгонят куче, но Рижик ме посрещна на стъпалата на входа, докато се връщах уморен от работа късно една вечер. Треперещото, тъжно малко същество седеше на вече познатото си място, кротко очаквайки прошка. Виждайки ме, котката се изправи и плахо направи няколко крачки към мен, сякаш търсеше защита. Не можах да устоя и го вдигнах. Напълно замръзналото същество изведнъж се сгуши в мен и започна да мърка жално. Покрих го с скута на палтото си и, без да разбирам защо, продължих нагоре по стълбите към моя етаж. Пухчо продължи да мърка и сякаш се затопляше. Тогава осъзнах, че не мога да оставя това същество да пренощува в студения вход, а освен това беше крайно време да дам урок на небрежните стопани. Взех Рижик у дома за през нощта.
Котката се оказа необичайно гальовна. След бърза закуска, мъничето се настани до мен. И за през нощта се настани на леглото в подножието на моето легло. При всяка възможност Рижик (както веднага го кръстих) се гушкаше към мен, непрекъснато мъркайки с благодарност.
Дългоочакваният почивен ден беше настъпил – не бързах за работа и със сигурност не бързах да се отърва от новия си другар. Около обяд обаче от входната врата започнаха да се чуват гласове: съседите, цялото семейство, бяха излезли да търсят домашния си любимец. Викаха го по всякакъв начин, махаха го с всякакви примамки и даваха всякакви обещания. Помислих си, че е време да пусна Рижик и да го изпратя при стопаните му. Точно когато го взех и се приближих до вратата, котето чу познати гласове, идващи от входа и улицата. Малкото стисна ръката ми от ужас и отказа да я пусне. Спуснах го на пода – Рижик се втурна в стаята, пропълзя под леглото и се сви дълбоко. Стана ясно, че животното категорично не иска да се връща при стопаните си.
Не настоявах повече, Рижик остана с мен.
Минаха шест месеца. Живеем в перфектна хармония с нашето котенце – то не е домашен любимец, а ангел. Не мога да разбера какви прегрешения е могло да направи малкото същество, за да заслужи такова наказание. Съседите не знаят, че съм им откраднала домашния любимец. Може би греша. Но дори и някога да видят моето космато чудо, може би на прозореца, пак няма да го върна – ще измисля нещо...
Людмила
1 коментар