Съседката ми, леля Люба, живее отсреща. Често се отбивам да я посетя: или за чай, или за мляко, или за лекарства. Не бих казала, че е напълно самотна – има дъщеря, но се омъжи отдавна и се премести в чужбина, а тя се обажда на майка си по Skype и от време на време изпраща пакети. По време на последното си посещение, преди три години, тя подари на леля Люба котенце, за да не е толкова самотна. Оказа се много ефектен подарък; съседката ми абсолютно обожава любимата си британска късокосместа котка, Муса. Котенцето е идеално за нея: спокойно, гальовно и много красиво.
Муся често седеше до бавачката си до прозореца и наблюдаваше всичко, което се случваше в двора. Това беше единствената им връзка с външния свят. Винаги, когато носех подаръци на леля Люба, винаги носех лакомство и за котката. И в знак на благодарност тя се качваше в скута ми, мъркаше и ме галеше. После, след няколко минути, скачаше и се качваше в прегръдките на съседа. В общи линии, тя беше перфектният, предан и стоически домашен любимец.
Една вечер леля Люба ми се обади, едва сдържайки риданията си, за да ми каже, че котката ѝ Муся умира – лежи на пода и крещи истерично. Сигурно се е отровила от рибата, която ѝ бях донесла. Спомних си, че наблизо има денонощна ветеринарна клиника. Затова хванах ридаещата леля Люба, тя хвана крещящата Муся и се втурнахме към ветеринаря. „Докторе, котката ми умира, помогнете!“, изстена съседката, когато пристигнахме в болницата. Лекарката хвърли бърз поглед на животното, изведе ни през вратата и ни каза да чакаме. След като се успокои малко, съседката се извини, че ме е обезпокоила посред нощ и ме изпрати вкъщи, обещавайки да ми разкаже как е завършило всичко на сутринта.
Рано една сутрин, все още чакайки обаждане от съседката си, реших сама да отида да я видя. Жената отвори вратата. Вече не плачеше. Но по някаква причина Муся също не изтича да ме поздрави. Предполагайки най-лошото, вместо да кажа „здравей“, погледнах въпросително съседката. Тя ми направи знак да вляза и ме въведе в стаята. В картонена кутия до леглото, върху купчина кърпи, лежеше Муся. Жива! А до нея, бързайки... две новородени котенца. Въздъхнах с облекчение. А леля Люба, избърсвайки сълза, каза: „Как ме уплаши! Чудех се какво ще правя без котето си! А тя, бандитката, беше такава! Реши да ме направи щастлива!“ Жената ми каза, че половин час след като излязох от клиниката, ветеринарният лекар я завел в кабинета и ѝ показал „причината“, поради която домашният любимец толкова много е уплашил стопанката си.
Оказа се, че Муся изобщо не е пълничка, мързелива домошарка, а доста палава кокетка, която през деня седеше вярно в краката на стопанина си, а вечер се измъкваше през прозореца на разходка. После, рано сутрин, се прибираше у дома, докато стопанинът ѝ още спеше. А причината за внезапното наддаване на тегло на животното не беше заседналият начин на живот, а бременност. И нямаше отравяне; Муся просто реши да роди. Сега леля Люба има цяло семейство котки в апартамента си - определено никога няма да ѝ омръзне с тях.
