Като дете прекарвах всяко лято на гости на баба и дядо ми в селото. Те имаха голяма ферма и любимото ми занимание беше да се грижа за животните. С дядо ми пасехме овцете, хранихме зайците, а аз играех с малките козлета. Беше истинска зоологическа градина, а не село. Имаха също котки и кучета. Все още помня старото им куче, Бим, което баба и дядо ми много обичаха и по-късно много скърбеха, когато изяде някаква отрова и умря.
С напредване на възрастта здравето на дядо ми се влоши и той започна бавно да разпада домакинството. Останаха им две кучета, дузина кокошки и котка, която наскоро бяха осиновили. Тя се беше появила в къщата съвсем спонтанно. Съседите бяха решили да се преместят от селото в града и не можеха да вземат домашните си любимци със себе си.
Веднага бяха намерени стопани за двете немски овчарки, но никой не искаше да приеме рижавата котка от смесена порода. Състрадателната ми баба не можеше да понесе да остави горкото животно на улицата, затова тя и дядо ми прибраха мустакато същество под покрива си. Не се колебаеха дълго да му изберат име; кръстиха го Рижик. Баба ми и дядо ми много обичаха животните и така Рижик „отиде в рая“. Хранеше го до степен да го заколят и можеше или да се излежава, или да играе по цял ден.
Разбира се, най-вече си почиваше, защото коремът му беше пораснал огромен и всяко допълнително движение му беше трудно. Той въплъщаваше всички стереотипи за котките: рижи, мързеливи, дебели и тромави. Въпреки че баба му го хранеше предимно, най-добрият приятел на Рижик беше дядо му. Можеха да се излежават на дивана с часове, гледайки телевизия. Е, поне дядото гледаше, а котката спеше или се търкаше в брадата на приятеля си. Единствените разсейващи неща за двамата бяха вкусно ястие или уриниране.
Баба ми е просто супер пестелива: когато дядо се разболя, всички домакински задължения паднаха върху плещите ѝ. Тя беше перачка, готвачка, чистачка и фермерка. Дълго време търпеше и приемаше това положение на нещата. Накрая ѝ писна да няма кой да помага в къщата и реши да излее оплакванията си на двамата най-големи мързеливци.
Нищо неподозиращи, дядото и котката, както обикновено, се излежаваха удобно на дивана и гледаха телевизия. Баба влетя и започна да им се кара наляво и надясно. Дори не мога да си представя колко упреци чуха от баба; тя беше в разгара си. Основното ѝ оплакване беше липсата на каквато и да е помощ в къщата. След тази тирада тя се обърна директно към котката и започна силно да я пита кой е ловецът в тази къща и докога мишките ще се чувстват като у дома си.
Рижик се взираше в баба си, сякаш поглъщаше всяка нейна дума. Но гордостта му беше наранена, когато баба му най-накрая изгуби самообладание и, обзета от емоции, удари котката с кърпа. Рижик прилепна ушите си, избяга от стаята и не се появи до края на деня.
До вечерта баба се беше успокоила, забравила всичките си оплаквания и както обикновено се беше заела в кухнята. Тогава нашият малък Червенокоси влетя в кухнята и постави мъртва мишка точно в краката на господарката си. Баба седна изненадана. Но удивлението ѝ не трая дълго и като награда за упорития му труд тя наля на трудолюбивия котарак чаша течна сметана. Сега кой ще каже, че животните не разбират нищо?
Между другото, дядо също си научи урока и след порицанието си взе активно участие в домакинските задължения. Неговите задължения сега включваха почистване на двора, поправяне на счупени неща и всичко друго, което изискваше мъжка помощ.
