Винаги съм бил прагматичен човек и никога не съм вярвал в свръхестественото. Но един скорошен инцидент, който може да се опише единствено като мистичен, ме принуди радикално да преосмисля собствения си мироглед.
Случи се преди около година. Беше онова особено пролетно-мартенско време, когато парещото дневно слънце започваше да топи натрупания сняг, който все още се стичаше от покривите на тънки струйки, а до вечерта се настаняваше лека слана, карайки водата да замръзва отново по растящите ледени висулки.
Както обикновено, бързах към вкъщи, преглеждайки наум детайлите от днешната среща, които, меко казано, не бяха съвсем позитивни. И ако утре не измислях някакъв неочакван ход, договорът можеше да се провали, а с него и бонусът ми. Честно казано, бързах само да се откъсна от работата. Една свежа глава сутрин със сигурност щеше да измисли нещо, а да се обсъждат варианти късно вечер никак не е продуктивно. Особено след като любимият ми отбор, Зенит, трябваше да играе футболен мач същата вечер! Момчетата се справяха добре и трябваше да спечелят купата. Въпреки цялата ми предпазливост, все пак загубих концентрация и стъпих в локва. Разтопената вода веднага пропи леките ми градски обувки, което не подобри настроението ми. За да не настинам, хукнах към вкъщи още по-бързо и реших да мина по пряк път през съседния двор. Въпреки че там имаше още локви, нямах какво да губя и можех да спестя доста време. И така, тичайки покрай пететажна сграда, окачена с ледени висулки за всеки вкус, чух взискателно мяукане отстрани и неволно обърнах глава към звука и изведнъж спрях на място.
Всъщност в дворовете ни живеят много бездомни котки. Всички отдавна бяха свикнали с тяхното „пеене“, включително и аз, и не му обръщаха внимание. Но това мяукане беше нещо специално. Котката го произнасяше ясно „Мяу“, с леко, познато дрезгаво писане, протягайки всяка буква, като човек. Само Барсик, когото много обичах като дете, мяукаше по такъв уникален начин. Той живееше в мазето на къщата ни. Мечтаех да го взема у дома, но майка ми не ми позволяваше, тъй като малката ми сестра беше ужасно алергична към козина. Всичко, което можех да направя, беше да го глезя с наденички, купени с парите, които майка ми ми даваше за училищни пайове.
Но Барсик беше мъртъв от почти 20 години. И сега този нахален, пухкав риж котарак с петно на носа седеше точно пред мен, буквално ме смразявайки с погледа си.
Взирах се в котката, сякаш хипнотизирана, и пред очите ми пробляснаха детски образи: сега съм на девет години, прибирам се от училище с наденица в джоба, която бях купила от магазина зад ъгъла за моята домашна котка. Изведнъж отстрани се чу силен трясък и различни парченца лед се разпръснаха, болезнено пробождайки бузата ми. Обръщайки се към звука, видях само планина от ронещ се лед и леки снежинки, вихрушки от покрива, гонещи огромна висулка.
Сърцето ми се сви, а косата ми буквално настръхна, когато осъзнах, че щях да се озова на това място след няколко мига, ако не бях разсеян от обаждането на Барсик. Веднага погледнах назад към вече тъмния мрак близо до входа, но той вече беше празен.
Не знам какво всъщност беше, но все още мислено благодаря на Бог и на Барсик, които буквално ме спасиха от смъртта.
